Слушайте, гледайте и помнете! В тъмата картини подреждам, за минало славно разказвам до днес- как града построен на скалата сега в своето време, своя нова история с любов и достойнство пише- изгражда, реди. Аз -  войнът бродя по тази земя и разказвам за славни битки, тайни каменни ходници, златна колесница и съкровища.

Слушайте люде, слушайте!

Поляка Освйецим рече през 1636г. :

"Този град лежи върху хубава, но тясна поляна, между много скали и високи върхове, по които надясно като влизаш в града се простират надалеч гъсти лозя, а на ляво замък на висока и страшно голяма скала" . Наште нозе са стъпили на плато, наречено Калето. През III век на него е вдигната великолепна крепост. Тя е построена във време, в което жестоки варвари често нахлуват откъм север и застрашават нейната сигурност. Вдигането на тази твърдина именно тук не е случайно. Тя защитава пътищата, които преминават през дефилето на река Провадийска - от Черно море към вътрешността и от поречието на Дунав на юг през сравнително ниските старопланински проходи към Адрианопол и Константинопол.

Първото име на града дават гърците - Проват. Българите го наричат Овеч, а османските турци - Таш хисар (каменна крепост). На Овеч битуват траки, римляни, византийци, славяни, българи, турци. Крепостта помни времето на цар Петър II, на цар Калоян, движението начело с цар Ивайло, османското нашествие, походът на краля на Полша и Унгария Владислав Ш Ягело.

Овеч- град - икономически, административен и военен център,седалище на митрополия.

Отвесни скали като каменни щитове бранят великата крепост. Три са пътеките, водещи до нея- от изток подход, изсечен в скалите, затварян с три порти. Каменни стълби има от запад. Не е можел никой да убегне от погледа на страховития войн - наблюдаващ от висока кула.Тежка двукрила порта спира нашествията от към север. Там, над входа се е издигала голяма правоъгълна кула. Дълъг дървен мост свързва Овеч с месността Табиите. Още помня криволичещите каруци по него...

Щерни прорязват скалата и жадно събират вода от дъжда и снега. Кладенецът 79 метра дълбок напоява жадни гърла. Старите овечки улици  оформят и до днес коловози.

Орел се рее в небето, гледа и помни. Символ тогава  остави в наследство  гордата  птица...

Обрушени руини продължават да напомнят за слявното й минало.

"Мисля, че на света няма по чудесно място от това"- казал един пътешесвеник минал в 16 век от тук – с име -Мартин Грюневег

След кончината на бележития български цар Иван Асен II, българското царство значително отслабва. Съседните държави бързо започват да разграбват България, която от първостепенна сила в Югоизточна Европа, се превръща в държава без почти никакво международно влияние. Българското царство изпада в икономическа криза. Страшна беда за българското население са и набезите на татарите, които опустошават всичко след себе си и разграбват множество беззащитни български

селища. Византийските императори гледат с алчно око на българското царство и неговия престол.

Това се случило по времето на византийския император Михаил VІІІ Палеолог и българският цар Константин Тих Асен.

Явил се тогава  човек със силна воля , призван да бъде истински цар на България ,без да има царско потекло. За произхода на Ивайло знаем твърде малко: той бил „от пастирски род", „живеел скромно и бедно" и „пасял свине срещу заплащане". Тези случайни бележки, промъкнали се в писанията на византийските историци (придружени задължително от язвителни и обидни бележки), свидетелствуват, че Ивайло принадлежал към най-унизените слоеве на народа ни, обречени да преживяват с цената на непрекъснат труд и унижения. За родното му място съществуват редица предположения -всички имат този недостатък, че не са подкрепени от конкретни указания на изворите, а се основават изключително на доводи, почерпани от т.нар. местен патриотизъм. Единственото, което знаем със сигурност, е това, че „родните му поля" се намирали в Североизточна България - по-точно в предпланините на Провадийския балкан. Не случайно по тези места Ивайло имал най-верните си привърженици и там спечелил най-големите си победи.

"Имало там селянин, който пасял свине срещу заплащане. Той се наричал Кордокувас (Бърдоква). Той се грижел много за свинете, но никак за себе си, понеже не обръщал внимание нито на храната нито на облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живеел скромно и бедно "Често като разговарял с другарите си и с тези които били около него, той явно показвал, че си въобразява големи работи за него. Тези по-скоро му се присмивали и не му вярвали. След това, той не зная откъде обхванат от такива надежди насочил своето внимание към себе си и се молел на Бога”.

Като прекарвал много време замислен и не предприемал нищо за свалянето на някаква власт, той често говорел едни и същи неща на другите селяни, разказвал им за някакви явявания на светии, които го подбуждали към бунт и към управление на народа. И понеже разказвал често тези неща, хората му повярвали и вече по иначе се отнасяли с него отколкото той заслужавал. Той разказвал че е близо определеното време за бунт. И така един ден, като е съобщил че е получил знак за действие! веднага ги привлякъл за своя свита. Те го следвали като се надяли той да извърши нещо велико. Те се пръснали по страната и разпространявали името на Лахана, уж че му бил даден от Бога знак, като на бъдещ управител. Едновременно с говоренето си те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора. Той  се облякъл по-добре, наметнал връхна дреха, препасал меч, възседнал кон и смело се впуснал в дела, далеч по-големи от своите възможности."

 

Аз, кастрофилакса на крепостта Овеч предавам меча си . С него аз предавам и Овеч. Аз и моя народ се вричаме във вярност на теб Ивайло!

Да живей Ивайло, Да живей!

Това четем  днес в хрониката на византийския хронист Георги Пахимер, -един от най-изтъкнатите и образовани византийски историци от края на 13 и началото на 14 век.

 
От него узнаваме още  за всички победи на народния вожд срещу византийци и татари –грабители на българската земя. А единственото място , където е споменато истинското име на селския вожд е една скромна приписка по Свърлижките листове с евангелски текстове .Документът е  известен  като Свърлижко евангелие от 1278 г.и се намира днес в Белградския музей.

Така в Лето 1277 е. Ивайло бива провъзгласен за "народен цар" и  той се отправя към столицата Търново.

" Лахана с всеки ден ставал все по-силен и мнозина се присъединявали към него, понеже мразели собствения си цар. Константин (Асен) се отправил на поход да се срещне с Лахана, който вече се подигравал с него. Наредил войските си и тръгнал с колесница... Лахана също идвал срещу него и още щом се появил, веднага го нападнал, победил го със сила и го заклал като жертвено животно...Лахана избил една част от войниците му, а с друга си послужил като със собствени. Той вече здраво държал в ръцете си страната, завладявал градове и не преставал да ги превзема, като бил провъзгласяван за владетел и цар. Такива били неговите дела и така с всеки изминат ден, той ставал все по-силен и успешно напредвал..." -узнаваме това пак от Пахимеровата хроника

В началото на 1278 г. Ивайло се изправя пред стените на Търново.

След този триумф Ивайло държал здраво в ръцете си цялата страна и започнал завладяването на укрепените градове, които без съпротива се предавали и го обявявали за цар. „С всеки изминат ден той ставал все по-силен и успешно напредвал... и си присвоил всички места около столицата още при първия удар" - само Търново останал под властта на царица Мария.

След като успява да победи татарите при Дръстър, Ивайло се насочва към Търново, където вече болярите са коронясали за свой цар протежето на Михаил VIII Палеолог - Иван Асен Ш. Срещу Ивайло е изпратена голяма византийска войска. Ето какво по този повод   Пахимер разказва: "Най-напред Ивайло се сблъскал с около 10 000 наши (византийски) войници, които идвали в помощ на обсадените и които водел протовестиарият Мурин, когато се разположил на лагер край Диавена (Девня). Лахана нападнал с малобройна войска, многобройната наша войска и на 17 (юли) влязъл в сражение с нея, победил я със сила и извършил голямо клане..." Месец по-късно срещу него била изпратена друга войска: "Лахана ги победил а него (Априн) погубил. Тогава извършил много подвизи, понеже се сражавал самият (той) с безумна смелост..." За българския народен цар,за неговите подвизи и тези на византийците  научаваме и от византийския придворен поет Мануил Фол, според чиято поема императорът дошъл до „Проват-град във вътрешността” и там срещу Лахана , „благородният” -„колеше и посичаше с меча си” и го „окъпа в кръвта на българите”....

През пролетта на 1278 г. Акламиран от целия народ,водачът на българския народ - Ивайло „взел знаците на царското достойнство".

В друга византийска поема четем за отличилиъе се Ивайловите войводи Момчил, Куман, Дамян, Кънчо и Стан.

Това бе през моят поглед на участник

инж. Христо Драгозов - Шумен

Чудесен материал,но има някои неточности, които напрактика преповтарят неистините за нашата история.

Направен е чудесно.Независимо, че малко се знае за Ивайло, би трябвало повече да се чете за него и за тези на които дължим честа, че живеем в държавата ни.
До нови срещи.

тия схватки и битки - на мястото ли?

Обичам възстановките като популярен начин за показване на исторически моменти и отново ще се върна тук да доразгледам подробно.